Изгревът сутринта,
късната, топла нощ…
мирисът на липа,
въздухът – негов вожд.

Примесът му със газ,
гневният градски шум.
Липса на свобода
в свода на твоя ум.

Губиш ли се във дим?
Ето, стои пред теб
отговорът един –
вече не си дете.

Тича ли със балон
нечий зарадван син?
Виждаш ли своя дом
или само стени?

Чувстваш ли се по-сам,
щом искаш да споделиш
мириса на липа,
но вътрешно го държиш?

Можеш ли да четеш
ред между редове?
Не, не бъди невеж –
вече не си дете.

Нужен не ти е страх –
просто си поеми
въздух, дори и плах,
после се отпусни.

Кожата ти е ключ
за скритите сетива.
Долу клепачи дръж,
изпитай тихо света.

Усещай се в цветове,
танци или игри.
Детето е вътре в теб –
само му се открий!

София, 2024

Клоните са кацнали в калта
като черепа на африканска антилопа.
Паяк се катери по гърба
на червей
и измерва процепа до плочка.

Кални кучешки следи
покриват път покрай заплетени дървета.
Плахи птички са дошли,
усетили във сетен миг опразнена отсечка.

Песните приличат на игри
или език без писмена система.
Или пък текстът им е скрит
в самото ми сърце, което ги поема.

София, 2024

В училище отварях книга:
и бях в бръшлянената лига...
Друг не би отишъл
в бурен бар за чай,
но моят най-кошмарен край
беше Бредбъри, „... по Фаренхайт“.

Докато подражавах на полиглоти,
май забравих да стана готин
като млад Траволта.
До болка беше ясно,
че столът ми е натясно
и изглежда някак не на място:

колкото насекомо в дом,
като кола в гора.

Докато вън печеля борбата със страха,
вкъщи губя войната с праха -
лесно е да предрека.
Докато броя монети,
над мен минават частни самолети,
пак умилостивяват Капулети...

Рано или късно, оценяваш го -
настоящето не е настояващо.
Но, отложен,
този живот е
„после, после“
и накрая: „Стоп, не може!“.

Спира стреснато насекомо в дом,
окаляна кола в гора...

Въображението ми вдигна волта
и крушката подсказа нова
мяра на Траволта:
даже за чая
в бара ще ме признаят,
стига за миг да не се поколебая.

София, 2022

Терасата е статив.
Следобед е.
Масичката е трап за смрадливки –
израснала е зелена между сиви
блокове.
Всеки крак е жив -
стволове.

Но повърхността не е грапав лист
и смрадливките падат в трапа си,
борят се.
Всеки крак е молив:
„Моля те!“.

Помагам им с внимание, в курсив –
изправям ги и давам им мотив:
„Стой далеч!“.
Но изкушенията ни
са оковите.

Като растение от рафлезения риф
масата ми изкушава смрадливки
и после те...
Вън съм, не чувам вик
и молене.

Гази градът ни, не е справедлив –
онази рафлезия поне ще усвои
насекомите.
Обаче на моя вид
защо му е?

София, 2023

Прогизнала, сградата отсреща пуши.
Казвам ѝ, че все ще се научи:
прогнозата заменя дъжд със суши.

Потисната, тя мисли за различен случай.
Каква прогноза може да получи –
била е построена на магичен ручей...

​София, 2023

Аз и Времето теглим въже
от две противоположни страни.
Аз тегля Момента, да спре -
то си го тегли, защото върви.

Чак е смешно, но облак от прах
се вдига, вкопал съм пета.
След време пък топлият страх
изстива в ръката с метла.

Пиша рими, складирам ги - шъш!
Времето нека не чува за тях!
Но слухът му лови, вездесъщ -
листът до снимка в боклук изгоря...

А критикът във мен е лъжец -
трябва да помня, че нямам вина.
Мускулатурата не тегли въже,
което оставя права следа.

София, 2022

Луната е по-нежната сфера.
Нашата забързана планета
е груба и твърде заета
за мечти, които да я покатерят.

Луната е по-нежната сфера.
Слънцето наистина е мило,
но е ранило ципокрило
в опита си да засенчи фенера.

Залезът връща своя часовник,
пясъкът дърпа своите форми:
не прекъсват моя съновник.

Знам, че навлизаме в ера
без кратери или скафандри,
но магнитът мести меандри,
а луната е
по-нежната сфера.

София, 2022

Председателят на лятото е спипан в измама,
а есента изкарва предизборна програма.
Оранжеви листовки представят кампания,
а вятърът с готовност разнася посланията.

Хората си говорят: „Нека не тръгва още,
лятото да носи промени тепърва може!“
Другите се съмняват: „Бюджетът изсъхна!
Слънце нека изгрява, но дъжд да го прекъсва...“

А после излиза интервю: самото слънце.
„Нова криза според ревю“ – ако си тръгне.
Идва ред на облака: „Не може само бира!
Сипваме си топло кафе - то мобилизира!“

Така че ще е първа или втора бюлетина.
От трета се дърпаме (защото е Зима).
Пейзажът се сменя. Климатът също.
Мандатът печели се с външност
и същност.

​София, 2022

Тя пристига
и вълната се вдига.
По приведената дига
изпълзяват раци и мигат.

Тя протяга тяло и
морето мени нюанса си,
после бяга от баланса си,
люлее полегнали гларуси.

Тя отваря очите, след
тях се отварят и мидите.
Пясъкът сипе се мнителен,
всеки облак е бдителен.

Тя развързва бурена,
вади забравени бурета
с барут плюс тютюн за пурата,
предчувства маршрута на
бурята.

Тя напуска
и вълната се пръска.
По дигата пяната съска,
а раците долу се блъскат...

Поморие, 2022

Тази вечер ще изляза навън за
лятна глътка – да се разтъпча,
да въздъхна с въздуха,
който не е поскъпнал.

Този топъл вятър е атракция,
неподлежаща на инфлация:
ресурсът му за авиация
ще допусне гравитацията.

Тези липи са били на лекция
за последиците от рецесия:
листата пак дават есенция
за чай, но на безценица.

Натоварват ме валутите –
купуваме и рутим все...
Нужно ми е да се чуя с теб,
да съм свободен за минута днес!

Тази вечер няма да се сърдя,
че светът сляпо се завърта,
а ще вярвам, че тепърва
поне за малко ще го върна.

София, 2022