В училище отварях книга:
и бях в бръшлянената лига...
Друг не би отишъл
в бурен бар за чай,
но моят най-кошмарен край
беше Бредбъри, „... по Фаренхайт“.

Докато подражавах на полиглоти,
май забравих да стана готин
като млад Траволта.
До болка беше ясно,
че столът ми е натясно
и изглежда някак не на място:

колкото насекомо в дом,
като кола в гора.

Докато вън печеля борбата със страха,
вкъщи губя войната с праха -
лесно е да предрека.
Докато броя монети,
над мен минават частни самолети,
пак умилостивяват Капулети...

Рано или късно, оценяваш го -
настоящето не е настояващо.
Но, отложен,
този живот е
„после, после“
и накрая: „Стоп, не може!“.

Спира стреснато насекомо в дом,
окаляна кола в гора...

Въображението ми вдигна волта
и крушката подсказа нова
мяра на Траволта:
даже за чая
в бара ще ме признаят,
стига за миг да не се поколебая.

София, 2022

Терасата е статив.
Следобед е.
Масичката е трап за смрадливки –
израснала е зелена между сиви
блокове.
Всеки крак е жив -
стволове.

Но повърхността не е грапав лист
и смрадливките падат в трапа си,
борят се.
Всеки крак е молив:
„Моля те!“.

Помагам им с внимание, в курсив –
изправям ги и давам им мотив:
„Стой далеч!“.
Но изкушенията ни
са оковите.

Като растение от рафлезения риф
масата ми изкушава смрадливки
и после те...
Вън съм, не чувам вик
и молене.

Гази градът ни, не е справедлив –
онази рафлезия поне ще усвои
насекомите.
Обаче на моя вид
защо му е?

София, 2023

Прогизнала, сградата отсреща пуши.
Казвам ѝ, че все ще се научи:
прогнозата заменя дъжд със суши.

Потисната, тя мисли за различен случай.
Каква прогноза може да получи –
била е построена на магичен ручей...

​София, 2023

Аз и Времето теглим въже
от две противоположни страни.
Аз тегля Момента, да спре -
то си го тегли, защото върви.

Чак е смешно, но облак от прах
се вдига, вкопал съм пета.
След време пък топлият страх
изстива в ръката с метла.

Пиша рими, складирам ги - шъш!
Времето нека не чува за тях!
Но слухът му лови, вездесъщ -
листът до снимка в боклук изгоря...

А критикът във мен е лъжец -
трябва да помня, че нямам вина.
Мускулатурата не тегли въже,
което оставя права следа.

София, 2022

Луната е по-нежната сфера.
Нашата забързана планета
е груба и твърде заета
за мечти, които да я покатерят.

Луната е по-нежната сфера.
Слънцето наистина е мило,
но е ранило ципокрило
в опита си да засенчи фенера.

Залезът връща своя часовник,
пясъкът дърпа своите форми:
не прекъсват моя съновник.

Знам, че навлизаме в ера
без кратери или скафандри,
но магнитът мести меандри,
а луната е
по-нежната сфера.

София, 2022

Председателят на лятото е спипан в измама,
а есента изкарва предизборна програма.
Оранжеви листовки представят кампания,
а вятърът с готовност разнася посланията.

Хората си говорят: „Нека не тръгва още,
лятото да носи промени тепърва може!“
Другите се съмняват: „Бюджетът изсъхна!
Слънце нека изгрява, но дъжд да го прекъсва...“

А после излиза интервю: самото слънце.
„Нова криза според ревю“ – ако си тръгне.
Идва ред на облака: „Не може само бира!
Сипваме си топло кафе - то мобилизира!“

Така че ще е първа или втора бюлетина.
От трета се дърпаме (защото е Зима).
Пейзажът се сменя. Климатът също.
Мандатът печели се с външност
и същност.

​София, 2022

Тя пристига
и вълната се вдига.
По приведената дига
изпълзяват раци и мигат.

Тя протяга тяло и
морето мени нюанса си,
после бяга от баланса си,
люлее полегнали гларуси.

Тя отваря очите, след
тях се отварят и мидите.
Пясъкът сипе се мнителен,
всеки облак е бдителен.

Тя развързва бурена,
вади забравени бурета
с барут плюс тютюн за пурата,
предчувства маршрута на
бурята.

Тя напуска
и вълната се пръска.
По дигата пяната съска,
а раците долу се блъскат...

Поморие, 2022

Тази вечер ще изляза навън за
лятна глътка – да се разтъпча,
да въздъхна с въздуха,
който не е поскъпнал.

Този топъл вятър е атракция,
неподлежаща на инфлация:
ресурсът му за авиация
ще допусне гравитацията.

Тези липи са били на лекция
за последиците от рецесия:
листата пак дават есенция
за чай, но на безценица.

Натоварват ме валутите –
купуваме и рутим все...
Нужно ми е да се чуя с теб,
да съм свободен за минута днес!

Тази вечер няма да се сърдя,
че светът сляпо се завърта,
а ще вярвам, че тепърва
поне за малко ще го върна.

София, 2022

Някъде в прастарата савана,
в древната степ,
лежи тлен
и само в теб е спасението.

Като муха по обкръжението
на буркана,
ти се спускаш по течението,
по тéрмика,
с мерника на лекаря
и заканата
лечението да не е така
болезнено.

Обираш си перата,
за да оперираш;
опипваш почвата с нозете,
за да достигаш
диагноза.

Зара за зараза
е хвърлен за раз, а
тя е антракс.
После е разказ за разрез
и човката почва
да рови за дроба.
Делиш орган
и умножаваш след скоба
в топла утроба
по своята стомашна сяра.

Вяра, вяра...
и царят е цярът!
Яре няма,
няма и болест –
нито кяр или корист
в този доблестен полет,
поет

над прастарата савана,
над древната степ.

​София, 2021

В архитектурата на Нидерландия
има култура на ранния
есенен тон.

Сезонът на червеното
е съобщението на времето
да облечем палто.

И ето го: дъхът от студената гръд
на града с есенно име
е лесният пример...

И там листата са пики, стрелки
към път, който спира преди
горските зебри - брези.

Паветата грижливо попиват
рижата грива на дърветата,
палитрата от колелета.

Бордюрът мисли за литература,
вятърът - за партитура.
Светофарът рисува,

рискува с жълто или зелено,
после се връща с червено,
което прегръща

тухлената къща отсреща.
Велоалеята отвежда
до там,

където вече стига само
споменът: в ранния
есенен храм.

​София, 2021